Интервю на д-р Димитър Илиев, заместник изпълнителен директор на ИАМН, отговорен за трансплантационната дейност, за clinica.bg

Д-р Илиев, резултатите при трансплантации на органи у нас добри ли са според Вас?

Не, разбира се, и това е добре известен факт. Ние имаме много ниско ниво на донорство и после не много добра успеваемост и преживяемост при трансплантираните пациенти, което никак не е добре.

Кои са причините за малкото донорски ситуации, които се реализират?

Те са много. Едната група са обществената информираност, желанието или нежеланието на близките да дават съгласие. Системата на автоматично съгласие, която имаме сега, според нас трябва да се комбинира с една система за изрично изявяване на съгласие. Това ще позволи да се елиминира нуждата след мозъчната смърт да се питат близките, ако човек приживе изрично е декларирал, че иска да дари органите си. Според нас това е един много силен мотиватор, защото в момента, в който лично изявя желанието си да стана донор, аз съм показал своя личен ангажимент. А и неминуемо ще дискутирам това със своите близки, с обкръжението си, което създава повод за разговори по темата. Това според нас е важно, би допълнило системата и би довело до по-добри резултати. Нека да погледнем и опита на други държави, в които това се прави и ще видим, че има позитивен ефект.

Защо у нас системата е само със съгласие по презумпция?

Многократно през годините се е дискутирал този въпрос, внасяни са предложения до Парламента за промени, но някак си не се стигна до съгласие да се комбинират двата подхода. Даже по едно време имаше една безумна идея да се иска изрично съгласие от всеки, слава Богу тя просъществува кратко. Струва ми се, че ако този дебат – успоредно с презумпцията, че всеки е потенциален донор, да има възможност и за изричното заявяване на съгласие, се постави отново на дневен ред, ще има воля за реализирането му.

Освен тези проблеми има ли други спънки, които пречат на донорството – чисто организационни, финансови?

Разбира се, че има. Европейската директива препоръчва всички лечебни заведения (ЛЗ) с второ ниво на компетентност, които могат да осигуряват интензивни грижи и апаратна вентилация, да бъдат задължени да издирват потенциални донори и ако настъпи мозъчна смърт да кондиционират донора и да се обръщат към агенцията, за да може ние да започнем организационните мерки по експлантация и последваща трансплантация на органите. У нас това не е така. Освен това силно апелирам в договорите на всички болнични мениджъри да им бъде вменявано задължението да бъдат хората, от които зависи осигуряването на този процес. А след това от изпълнението му да зависи и оценката доколко ефективно се справят с управлението на болниците. Трябва да има и обучени специалисти, които да комуникират със спешните отделения, така че още на входа на отделението да е ясно дали за пациента, който е дошъл с травма или сърдечносъдов инцидент, има смисъл да се правят отчаяни усилия да бъде спасяван, които 100% завършват негативно, или този човек ще трябва да бъде оставен при наличието на всички интензивни грижи да се справи сам, ако не – органите му да бъдат използвани за донорство. Тази система трябва да е пирамидално построена и МЗ да е най-отгоре, защото повечето директори се назначават оттам.

Има ли протокол, който да описва всички тези дейности, за да може да имаме реализация на донорска ситуация?

Първо, имаме стандарт по трансплантология, има и стандартна оперативна процедура за детектиране на потенциален донор, тези документи може да се обогатят, но са добра основа. Ако се допълнят и с изискванията в длъжностните характеристики на мениджърите, това ще доведе до повишаване на броя открити случаи. Има и една препоръка, която казва, че на всеки 10 интензивни легла, минимум 1 потенциален донор е добре да бъде детектиран годишно, което дава информация колко добре се справя болницата. Ако тези критерии ги има, нещата ще са по-добре. Защото сега на много места координаторът по донорство в болницата отива и казва – Абе, имам тук един, който може би ще стане потенциален донор, но директорът му отговаря – Оправяй се, не ме занимавай. Тогава координаторът отива и колегите му започват да го мразят и да го питат защо им създава работа, а тези действия не са дълготрайни, те отнемат до 48 часа. За това време донорът или се кондиционира, или близките отказват и ситуацията приключва. През това време освен че се поддържат жизнените функции, трябва да се свика комисията, която да установи мозъчна смърт, да се направи една ангиографска КАТ-процедура, с която се доказва, че човекът е загинал и всичко това за 48 часа, не е толкова дълго.

Достатъчно ли е финансирането на тази дейност?

Да, не е вярно, че се плаща малко, защото сумите, които болниците получават за установяване и кондициониране на потенциален донор са напълно достатъчни. За българските условия са достатъчни и сумите за трансплантация.

Знаете, че от тази година има промяна при изплащането на сумите за донорска ситуация и се иска да има изричното съгласие на близките, това не пречи ли?

Това, което се направи по време на служебното правителство, че само ако се реализира донорът, тогава болницата ще получи средства, според нас не е добра практика.

Ще се промени ли тогава?

Предложили сме на МЗ да промени наредбата, защото това зависи от тях и се надявам да срещнем разбиране по този въпрос, за да може хората да са малко по-смели. Защото не всичко зависи от координатора, ако накрая близките кажат – не, в никакъв случай, усилията, които лекарите са положили в рамките на 24-48 часа трябва да бъдат овъзмездени. Има съвестни болнични директори, които го правят, независимо дали ще получат финансиране от МЗ, въпросът е, че въобще не е практика.

Много гласове се чуват напоследък, че трансформирането на агенцията по трансплантации в ИАМН попречи на донорството, така ли е според вас?

Осем години съм работил в ИАТ преди да ни слеят с ИАМН. Това, което пострада, е така нареченият контрол, който правим по закон на всеки две години на всички лечебни заведения, които се занимават с трансплантация на органи, тъкани и клетки. Ние нямаме нито задължението, нито възможността да търсим донори, това трябва да се прави в ЛЗ. Наша работа е да уеднаквяваме начините на действие, да обучаваме хората, за да не пропускат случаи и при всеки потенциален донор да прилагат едни и същи процедури до момента, до който стане ясно каква е съдбата му. Всичко това до момента страда, защото няма кадри, които да вършат тази работа, да не говорим, че интересът на лекарите към тази работа е нулев.

А защо е толкова ниска успеваемостта при трансплантациите у нас?

Според мен основният проблем не е оперативната техника по време на трансплантация, а отглеждането на реципиентите след това. Поне моето усещане е такова, но ние не сме в позицията да коригираме действията на нашите лекари, които извършват диспансерното наблюдение. Там също има стандарт и научни дружества, които проверяват дали се спазва, но това е проверка по документи.

Кои са проблемите при диспансерното наблюдение?

Най-вероятно нещата опират до недобра имуносупресия и недобро управление на последващи инфекции и други събития, които съпътстват живота на трансплантирания. Ние трябва да сме наясно, че това не са напълно здрави хора, а такива с по-висок риск, който доста често се реализира от банални инфекции, злокачествени новообразования и т.н.

В тази посока обучението на тези специалисти ли е решението на проблема?

Да, ние много активно работим в тази посока и сме предвидили поне десетина души да се обучават за трансплантационното наблюдение на реципиентите, като се надяваме нещата да се подобрят.

Ще има ли развитие и за белодробните трансплантации?

Да, подновяваме усилията в тази посока. Каквото зависи от нас, ще направим. Но ако болниците не осигурят хора, които да са по-млади, за да може да създадат школа тук и практика, няма да се получи. Заложили сме обучението да се извърши през есента. Лекарите ще са от „Св. Екатерина”, където ще се правят трансплантациите, ВМА, където ще е предварителното наблюдение на пациентите и „Александровска”, където ще е диспансеризацията им след това.

Постоянно у нас тече един спор между агенцията и болниците – органите ли не са били годни за трансплантация или болниците не могат, къде е истината?

Стандартът у нас е много остарял. Последните няколко години ЕК направи препоръки както за значително либерализиране на възрастовата граница на донорите, така и по отношение на някои солидни тумори, които не са метастазирали, но нашите хора се страхуват още, защото се опитват да си опрат гърба на стандарта, който не е актуализиран. Предлагаме актуализацията му, от нас вече е излязло предложението, ако се приеме, ще имаме аргументите и мотива да натискаме трансплантолозите да приемат органи и с по-широки показания.

Как върви сътрудничеството с НПО-сектора и има ли място той в тази сфера?

На мен продължават да ми липсват тези организации, като един сериозен инструмент за формиране на обществените нагласи. Защото по места, например в Русе, неправителствените организации могат да събират хората и да започват да си говорят, да им кажат колко хора чакат, колко са получили шанс и живеят добре и това да се случва веднъж на 3-4 месеца. Тези хора могат да влязат в религиозните общности, да говорят със съответните лидери на тези общности, така че в църквата и джамията да се обсъждат тези теми. Защото, ако не се говори по тази тема от хората с обществено доверие, нещата няма да се случат. Трябва съседът от махалата, който е известен, да каже – Хей, хора, нещата седят така и така, хайде да помогнем. И ние няма как да го направим това. Сега се опитваме с МОН да влезем в училищата, да направим една книжка, която да обяснява по достъпен начин на децата какво са това донорството и траснплантациите още в 5-6-7 клас. Така темата ще влезе и в семейството, защото детето ще се върне у дома и ще каже това и това се случи.

Мислите ли да ползвате и здравните медиатори?

Ползваме ги, събирахме ги няколко пъти, но с ръка на сърце казвам, че не съм чул от това да е произлязло нещо.

Ако трябва да обобщим, кои са най-важните Ви очаквания от властите?

Предстоят срещи с ПКЗ, където ще чуят това, което си казахме сега. С МЗ най-много ми се ще във всички бордове на държавните болници, където има техен представител, той да бъде така добър и да започне да бие барабана и на всяко заседание на борда да пита и да иска информация колко донора е имало, защо не са се случили нещата и да търси административните механизми да задължи болниците да вършат тази дейност. Уморихме се вече, знам – пандемията е страшна, много смърт мина през ръцете на интензивните доктори, разбирам тяхното състояние, ако щете и депресията им, но въпреки това не можем да изоставим този процес.