Д-р Илиев, оптимизира ли се трансплантационната дейност след сливането на Изпълнителна агенция по трансплантация с Изпълнителна агенция „Медицински одит“ или напротив?
Докато агенцията беше самостоятелна структура, тя изпълняваше изискванията на Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки, част от които е периодичният планов контрол на всички лечебни заведения, в които се извършва трансплантационна дейност. Това означаваше между 60 и 70 проверки годишно. След като структурата се обедини в Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, тази дейност бе значително затруднена главно поради факта, че не достигат подготвени хора, както и поради огромния брой други проверки, които трябва да се извършват. Плановите проверки отидоха леко на заден план и сега амбицията е да ги възстановим. Резултатът от тези проверки в предишните години беше, че уеднаквихме процедурите – тоест накарахме всички лечебни заведения по еднакъв начин, съобразен с европейските директиви и препоръки, да отчитат своята дейност, да имат предварителни заявки към нашите регистри, да получат разрешение и след това ние да проконтролираме дали тази дейност е осъществена както трябва. Всичко това в последните две години беше в значително затруднена ситуация.
Какви изводи и препоръки се набелязват в анализа на дейността на ИАМН в частта, свързана с трансплантациите, който поиска здравният министър?
Направили сме няколко предложения в този доклад. На първо място, предлагаме в дирекцията, която се занимава с донорство и трансплантации, да се обособят няколко отдела. Дейността по донорство и трансплантация на органи да се отдели в самостоятелен отдел, а дейността по трансплантация на тъкани и клетки да формира друг. Ще бъдат профилирани и специалисти с експертни знания. Това е важно, защото нещата се различават и изискват предварителна експертиза и подготовка, както и много четене. Нещата в тази сфера се развиват динамично – навлизат нови технологии, нови изисквания и т.н. Така например в последните години европейските препоръки и по отношение на възрастовите граници на потенционалните донори, както и противопоказанията за донорство се актуализират на близо всеки шест месеца. Всичко това трябва да бъде сведено до знанията на всички лечебни заведения, хората да бъдат обучени – това е нещо, което много ни липсва. Тоест предлагаме вътрешно преструктуриране, без да се налага самостоятелно извеждане на дейността по трансплантации, защото в рамките на една такава по-мощна структура, каквато е и ИАМН, и нашите възможности нараснаха.
Освен чисто административни промени, предлагате ли и други стъпки, които да тласнат трансплантациите у нас?
Важно е да продължи и да се развива Националната програма за донорство и трансплантации, която предполага и една много сериозна подготовка и обучителна дейност. В момента подготвяме договори с бази за обучение извън страната и селектираме наши екипи от различни лечебни заведения, главно трансплантационни, които да отидат на места, където те да придобият знания от „първа ръка“. Работим усилено и по възможността в България да се извършва трансплантация на бял дроб и сърце, за което се изисква сериозно обучение на кадри не само в посока експлантация на органите, но и на хората, които са ангажирани с последващите грижи за реципиента, защото това се оказва по-важно от самата технология на трансплантацията – тя е овладяна и ние имаме подготвени специалисти. Координаторите по донорство имат желание да се обучават и ние им предоставяме тази възможност. От гледна точка на кондиционирането на донорите, нещата не са толкова трудни и страшни. Големият въпрос е как реципиентът да бъде подпомогнат след трансплантацията, за да има качество и продължителност на живота, каквито се очакват след една трансплантация – неговото диспансеризиране, съответната имуносупресивна терапия, както и терапията, която да го предпазва от интеркурентни инфекции, за да може той да живее. Защото ние ще направим трансплантацията, но ако го загубим след месец-два, какъв е смисълът от нея?
Друг голям въпрос пред нас са детските трансплантации, особено бъбречните, които в последните години почти спряха и трябва да бъдат “рестартирани”. Преговаряме с лечебни заведения, които в миналото са имали потенциала и кадрите, ще обучим и още хора, за да може да възобновим тази дейност, тя е важна. В листата на чакащите за органи са около 1000 души, сред които и деца и е важно да се вземат мерки по въпроса. Другото много съществено нещо, което също предлагаме, е да ангажираме по-пряко ръководствата на лечебните заведения в този процес.
Какво точно имате предвид под по-пряка ангажираност на болничните мениджъри?
Досега по закон в болниците, които извършват трансплантации, има едно отговорно лице, което се занимаваше с организацията на цялата дейност. Той беше като „и сам войнът е войн“ – ръководството на лечебното заведение често пъти не оказваше нужното съдействие. Бил съм на такива проверки и съм виждал как се развиват нещата. COVID също нанесе страхотни щети, защото толкова смърт мина през ръцете на нашите интензивни доктори и това ги потисна много тежко заради страха за тях самите, за близките им, невъзможността да помогнеш на тези пациенти. Едва сега те постепенно излизат от тази ситуация и ние си даваме сметка, че е нужно време.
Данни на ИАМН, предоставени на Medical News, сочат, че през изминалата 2021 година подадените донорски ситуации у нас са едва 23. Също така, oт 30 лечебни заведения-донорски бази в страната само 9 са уведомили за потенциални донори, с чиито органи би могло да се спаси човешки живот. Как си обяснявате тази данни?
Точно за това искаме да променим закона и да кажем, че всяко лечебно заведение, което има второ или трето ниво на компетентност, интензивни грижи и възможност за апаратна вентилация, да бъде задължително включено като донорска база. Също така в договора за управление на директора това да бъде изведено като критерий дали той се справя добре с работата си или не. На тази база, когато го оценяват, да е ясно – този човек е подходящ за директор или не. Защото до голяма степен донорската ситуация, самото кондициониране на донора е организационна дейност в самото лечебно заведение. Кога ще започне идентификацията на донора – тя трябва да започне още на входа на лечебното заведение, ако този човек би бил потенциален донор, кой ще е отговорен да го наблюдава в интензивните структури, когато настъпи моментът да бъде свикана комисията по установяване на мозъчна смърт – всичко това зависи от директора на болницата и йерархията в нея. Не сме ние тези, които трябва да намират донори – това се случва в лечебното заведение. Не може, когато отговорнотото лице каже „Имам потенциален донор“, директорът на болницата да му отговаря „Не ме занимавай“. Това създава настроения в болницата – останалите колеги си казват – „Това не е приоритет. На нас никой няма да ни търси отговорност, ако не направим нищо“. Точно това се случва в момента на много места. Даже колегите се страхуват да обявят потенциалния донор, защото ще бъдат посрещнати негативно от останалите.
Това означава ли, че малкият брой донори у нас се дължи на лоша организация и мениджърски проблеми, а не толкова на откази на близки на починалите да дарят органите им?
Разбира се, че проблемът е мениджърски. Около 25% от родинините на донорите отказват категорично. Къде са другите 75%? Липсва ангажираност, липсва мисленето, че това е приоритет и че трябва да се реализира и да се опитваме да не “изпуснем” нито един случай, които и без това не са много. Дори ако погледнем в европейски мащаб, ние не преливаме от потенциални донори и затова е още по-голяма „грехота“ да изпускаме такива.
Как точно ще изисквате от болничните директори по-голяма ангажираност към трансплантациите?
Това ще се разпише в договора за управление на болницата, както и в длъжностните характеристики на завеждащите отделението по анестезиология и интензивно лечение. Ние направихме една мрежа от районни координатори по донорство, които имат точно това за цел – да видят къде има потенциални донори, каква е тяхната съдба – тоест, ако даден донор е „провален“, защото се е стигнало до това и ние след това да анализираме ситуацията, да отидем на проверка и ако е нужно, да потърсим отговорност. Не е целта да наказваме, а да създадем условия за по-добра организация.
В началото на тази година имахме няколко донорски ситуации, но част от органите бяха пренасочени към Румъния. Защо не се стигна до трансплантирането им в България?
И заминаха за чужбина, и не се реализираха, защото това нямаше как да се случи у нас по ред причини. Ние осъзнаваме всичко това, не се опитваме да го прикриваме, но и смятаме, че ще се опитаме да променим цялата ситуация. Министерството на здравеопазването е декларирало, че е твърдо зад това. В следващите месец-два тези неща ще бъдат доизчистени като концепция и ще се излезе с управленски решения в тази насока.
